че хлопва нещо и се връща,

загубваш го, потулва се съвсем.

Отива там при спомените ти отдалечени,

и има го, но ти не го ловиш,

а само полъха му, като вечност

те стопля, ала ти скърбиш.

Скърбиш безмерно, че си го изагубил,

а скътало се в твоята душа,

то чака кротичко да го пробудиш

и да разкажеш на света.

                                        Да знаят всички, че си го имал.

                                        Изпълвало е твоята душа.

                                        И дните ти осмислени били са.

                                        Сега е спомен. Празнота.

 А имал ли си чувство, че тази така ранимо хлопнла врата

отваря ти в сърцето място за всички твои чакани неща.

Тогава осъзнаваш го навярно,

че болката ти режещо голяма,

възражда в теб огромния стремеж,

да имаш силата на двама, 

с живота да се сбориш и успееш.

                                             Копнееш този свят да изживееш

                                             с отключени за всичко сетива.

                                             За болка, за омраза, за наслада,

                                             за всимко е виновна любовта.

И знаеш го и ти си го изпитал.

Нататък можеш сам да продължиш,

ако случайно от тъгата си опитал

вземи от моята мъдрост и се разтуши.

ЕДНАТА ТИ РЪКА ЗАТВАРЯ, А ДРУГАТА ОТВАРЯ  РАЗБЕРИ!